Tosho Nedialkov: УСМИВКИ БЕЗ КОТКА - сп. "Тема", бр.7/2010 г., стр.38-41

Tosho Nedialkov: УСМИВКИ БЕЗ КОТКА - сп. "Тема", бр.7/2010 г., стр.38-41: "УСМИВКИ БЕЗ КОТКА - сп. 'Тема', бр.7/2010 г., стр.38-41

25 февруари 2010 г. в
През есента на 1989 г. в Пловдив се състоя световно ЕКСПО. Като съпътстващо мероприятие, Националният младежки клуб 'Космос' (НМК 'Космос') организира международна среща 'Младежта и Космосът'. В срещата взе участие почти цялото ръководство на Научно-производственото обединение (НПО) 'Енергия'. НПО 'Енергия' беше тогавашното име на легендарното ОКБ-1 (Опитно-конструкторско бюро), ръководено от Сергей Корольов - организацията, създала космонавтиката в Съветския съюз. Делегацията беше начело с главния конструктор на ракетата 'Енергия' Борис Губанов, лека му пръст, в нея влизаха партийния секретар, икономическия директор, зам.-главния конструктор, главния инженер и други. Значимостта на събитието следва да се оцени от периода, в който то се случваше - беше началото на ноември 1989 г., Берлинската стена предстоеше да падне след броени дни, а НПО „Енергия” отговаряше за цялата пилотирана космонавтика в СССР и съветската совалка „Енергия”–„Буран”. Всичките тези хора, с изключение на Губанов, който малко преди това беше ходил в командировка до Германия, за пръв път в живота си излизаха извън границата на Съветския сьюз.
Известно време преди събитието в България дойде Анатолий Михеев - директор на Младежкия център 'Енергия', който организираше нещата от съветска страна. Отидохме с влак до Пловдив, да разгледаме залата. По пътя аз му разказвах програмата, като детайлно обяснявах кои са хората от българска страна, с които могат да бъдат направени срещи. 'Този е директор, а иначе е генерал, другият е член-кореспондент, и той е генерал, третият е доцент и е майор, четвъртият е еди-какъв си, всьщност е майор от 2-ро главно на ДС', разяснявах подробно аз.
- Слушай, Тошо, вие сте много милитаризирана страна - изведнъж спонтанно каза Михеев.
Погледнах го и всички избухнахме в неудьржим смях. Сюрреализма на неговата констатация идваше от обстоятелството, че е направена от гражданин на СССР и служител на една от най-секретните организации в света по това време.
За 12 години престой в САЩ бях позабравил тези особености на българския пейзаж. Като заместник на Пламен Вачков, предстоеше ми да си ги припомня ускорено.
Всьщност, за пръв път се запознах с Вачков именно като зам.-председател на НМК 'Космос' през 1990 г. Отидох при него като генерален директор на 'Микропроцесорни системи' в Правец да го агитирам комбината да подкрепи дейността на клуба. Той по принцип се отнесе положително към предложението, но нещата после твърде бързо се промениха и повече не се бяхме виждали до срещата с Румен Овчаров в кабинета на Любен Корнезов.
Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС) беше създадена с Постановление на Министерски съвет (МС), прието въз основа на доклад на министър-председателя, на 15 септември 2005 г. (официалният документ е ПМС № 205 от 20.09.2005 г.). На същото заседание, с Решение на МС за председател на ДАИТС е определен Пламен Вачков.
Пламен ми се обади след като беше разбрал за решението на Министерския съвет. Честитих му и му пожелах успехи. Следващата ни среща вече беше в неговия огромен кабинет на ул. „Гурко” № 6. Първите външни хора, които дойдоха да го поздравят на новото му работно място, бяха досегашните му началници - ръководителите на „КейбълТел” Рон Финли и Боб Христов. Преди да започне работа в Агенцията, Вачков беше първоначално мениджър по изграждане на мрежата, а после - заместник-директор по операциите в „КейбълТел”. В биографията му пише, че преди това, през периода 1999 – 2001 г., той е бил мениджър на „Кейбъл България” АД.
Работейки върху тази статия, попаднах на интересна информация в „Портал ЕВРОПА” www.europe.bg. „Според американската телевизия CNBC през периода 1998-2002 г. Деклан Ганли развива бизнес на кабелен оператор в България, където основава Cable Bulgaria, впоследствие станала КейбълТел. Продава своя дял за 18 милиона евро”. Съгласно портала, Деклан Ганли е „най-изявеният противник на Лисабонския договор”, който успешно повлиява на ирландския електорат да гласува с „не” на първия референдум. Кариерата му като бизнесмен започва в разпадащия се Съветски съюз, където търгува с алуминий. Впоследствие е търговско-икономически съветник на правителството на Латвия. През 1996 г. „компанията Ганли Груп се насочва към Албания, където създава инвестиционния фонд Англо-Адриатика с 45 хиляди акционери”. Има информация за „незаконен износ на китайско оръжие и боеприпаси от Албания за САЩ, откъдето е препродавано на войската и полицията на Афганистан”. Към датата на публикацията, 04.11.2008 г., „главната компания на Ганли е Rivada (Radio Interoperable Voice And Data Applications) Networks, която разработва високи технологии в комуникациите главно за нуждите на въоръжените сили и разузнавателната общност на САЩ”.
Но да се върнем към 2005 г.
От 26 до 30 септември 2005 г. аз бях в Мюнхен, където ръководех заседанието на една от тематичните сесии на 3-ия Световен конгрес за качество на софтуера и бях избран за вицепрезидент на софтуерната група на Европейската организация по качество. На следващия ден след избирането ми, Пламен ми се обади, че съм назначен за заместник-председател на Агенцията.
Юридически, заповедите на министър-председателя за назначаването на Стойчо Стойков и мен за заместник-председатели на ДАИТС са с дата 12 октомври 2005 г. Разпределението на отговорностите, което Вачков направи устно, беше просто и ясно: Стойков отговаряше за общата администрация и съобщенията – телекомуникации и пощи, а аз отговарях за информационното общество и информационните технологии.
Още от самото начало беше ясно, че Стойчо е довереният човек на Пламен. До последно така и не разбрах откъде се познават – дали по партийна линия, служебно или лично. Така или иначе, връзката очевидно беше налице и беше доста тясна. В биографията на Стойков пише, че той има 31 години стаж в системата на БТК, от които – 17 години (1980 – 1996 г.) като, последователно, заместник-директор и генерален директор на Софийски телеграфни и телефонни съобщения. Доста хора си го спомняха просто като човека, от когото е зависело дали ще ти прокарат телефон в София. В партийно отношение, Стойков беше член на БСП с позиции в Софийската градска организация и добри контакти с нейното ръководство.
Отстрани погледнато, създаването на ДАИТС беше голям успех. Обединяването на информационните технологии и съобщенията в специализиран орган, Държавна агенция към Министерски съвет, беше много силно като заявка за модерно структуриране на правителството и политиката. В тази връзка, добре се прие отделянето на тематиката от Министерство на транспорта и съобщенията, където съжителството на транспортната дейност със съобщенията и информационните технологии беше чисто механично и безсмислено. За съжаление, положителните неща се изчерпваха само със „заглавието”.
В редица случаи е по-добре едно нещо да не се прави изобщо, отколкото да се прави частично, непълно. Случаят с ДАИТС беше точно такъв. От самото начало моята теза беше, че трябва да има заместник министър-председател, който да отговаря за развитието на информационното общество в страната. Защото информационните и комуникационни системи са навсякъде – във всички министерства и ведомства, и органът, който би имал властовия ресурс да ги контролира и координира задължително трябва да е над тях, а не – един от тях. Предвид на капсулирането на отделните ведомства и борбата между техните тесни интереси и интересите на държавата като цяло, за мен беше ясно, че е невъзможно управлението на информационното общество да се извършва само от колективен орган – съвет, комисия или работна група.
Нееднократно Сергей Станишев е заявявал, че ДАИТС не е министерство поради ограниченията, продиктувани от тройната коалиция и знаменитата формула 8:5:3. Той нито веднъж дори не спомена за създаването на длъжност „заместник министър-председател по информационното общество”. Както казах в предишната статия, структурните мерки, предложени от работната група, изобщо не стигнаха до документите на 45-ия конгрес на БСП.
Всички разбираха, че има голямо дублиране и нисък „коефициент на полезно действие” в ИКТ дейностите в държавата – министерствата и ведомствата си изграждаха свои комуникационни мрежи, които не бяха свързани една с друга, свои информационни системи, които не си „говореха” една с друга, непрекъснато се купуваше хардуер, който бързо приключваше живота си като старо желязо, без да има реални електронни услуги. Повсеместното очакване бе, че ДАИТС ще въведе ред, професионализъм и ефективност в проектите за информационни и комуникационни системи в държавната администрация. В същото време, ние нито имахме властта да казваме на другите министерства и ведомства какво да правят, нито парите да правим такива системи самостоятелно, нито пък ни бяха делегирани правата да провеждаме ИКТ поръчки от името и за сметка на други институции.
Пазарлъците на тройната коалиция и липсата на политическа концепция доведоха и до фундаментално раздробяване на тематиката – дейностите по електронното правителство бяха дадени на Министерството на държавната администрация и административната реформа (МДААР). Пламен Вачков често казваше за Николай Василев, че той, като инвестиционен банкер, разбира от две неща – когато му дават нещо и когато му взимат нещо. Та, на него му дадоха електронното правителство и му взеха Националната АТМ мрежа на държавната администрация (НАМДА).
НАМДА е отдавнашен проект, който през годините е започвал, спирал и пак започвал. Още от времето на правителството на СДС, държавата се заема със Сизифовската задача да изгради своя собствена телекомуникационна мрежа за осигуряване на свързаност между различните министерства и ведомства, областни и общински администрации. Именно тогава проектът е получил името си (АТМ е стар протокол за мрежова свързаност). Много показателно за отношенията на високо ниво е, че Сергей Станишев взе НАМДА-та от Николай Василев, но не я даде на Пламен Вачков, а я остави при себе си – в Министерски съвет. За това имаше и формален аргумент – очевиден конфликт на интереси, предвид на работата на Вачков в „КейбълТел” и тяхната роля в изпълнението на проекта. Показателно е също, че от началото до края на мандата си Сергей Станишев беше основен двигател на проекта.
Тук е редно да се постави въпросът – това ли е правилния път? Следва ли държавата сама да си прави телекомуникационна мрежа на територията на цялата страна, или просто би трябвало да си купи услугата? Някой беше казал, че най-простите въпроси имат най-сложни отговори. За БСП естественото мислене е, че ако държавата има нужда от нещо, тя трябва да си го направи и то трябва да е нейно. От друга страна, мощното лоби срещу БТК търсеше всякакви начини да отслаби позициите й – един такъв начин беше потенциалното отнемане на държавната администрация като клиент на телекома, което би намалило неговите приходи с десетки милиони лева годишно. От гледна точка на политиците на държавна служба, всичко това беше добре дошло, защото една администрация винаги трябва да си създава проекти, по които да работи, за да може да усвоява средства. Много примери има в близкото минало, аз ще посоча само един – държавата работи дълги години, създава БГА „Балкан”, след това я приватизира, след това я създава наново и след това пак я продава.
Имаше и нещо друго – стари ангажименти. Аз знаех, че „КейбълТел” имаха договор още с предишното правителство на НДСВ по изграждането на НАМДА. В изпълнение на този договор, те бяха изкопали канали и положили тръби за мрежата, но определено количество не им бяха платени – ставаше въпрос за сума от няколко милиона лева. Определено, ситуацията беше притеснителна – веднъж Боб Христов каза: „Ще ни бият”.
Независимо от това, че НАМДА оставаше в МС, Пламен разчиташе, че ДАИТС ще има роля в изпълнението на проекта. Той и Стойчо Стойков често ходеха в МС и се разправяха за мрежата. Аз също ходех, но за да говоря за координацията на информационните проекти в държавата. По време на един такъв разговор в кабинета на Снежана Димитрова – директор на дирекция „Стратегическо планиране и управление” в МС, вратата се отвори и Ценка Василева, съветник на премиера, влезе с един младеж. „Здравейте”, каза тя, „това е Азер Меликов, той ще бъде експерт в кабинета на министър-председателя и ще отговаря по тези въпроси – информационните технологии и комуникациите”. Аз се учудих откъде се е взел и какво точно ще прави, но си довърших разговора и си тръгнах.
Скоро след това Петко Сотиров ми каза да предупредя Азер, че са го засекли да продава F-16 от името на министър-председателя и да спре. Със Сотиров се бях запознал в началото на работата ми в ДАИТС, в кабинета на Пламен Вачков. Той го представи като служител по сигурността на информацията в Министерство на финансите, говорихме за „Информационно обслужване”. От наш общ познат разбрах, че Петко Сотиров е бил преди това съветник на Арлин Антонов, по времето когато той е бил директор на Националната служба за сигурност (НСС).
Появата на Азер промени разстановката на силите. Постепенно стана ясно, че Сергей Станишев не се отъждествява с Пламен Вачков и всъщност Меликов беше довереното лице, което даваше възможността на премиера да следи и контролира нещата. Отделен е въпросът защо именно Азер Меликов беше избран за тази невероятно сложна и отговорна роля. Първата и една от основните задачи, по които Азер непрекъснато работеше, беше именно НАМДА, която впоследствие беше прекръстена на НДМ (Национална държавна мрежа). Скоро, Петко Сотиров и Азер се сближиха и започнах често да ги виждам заедно. Веднъж ги засякох в лоби бара на гранд-хотел „София” с Боб Христов и Рон Финли. „КейбълТел” имаха основна роля в изпълнението на проекта за НДМ. В началото на 2007 г. избухна скандал – пресата публикува информация, че в края на 2006 г. правителството е купило цялата инфраструктура на „КейбълТел” без конкурс. Помолени за коментар, от ДАИТС отговориха, че те нямат нищо общо с НДМ, която е отговорност на Министерски съвет, тъй като те развиват Националната държавна мрежа за сигурност и отбрана (НДМСО).
И това вече беше истина. Няколко седмици след създаването на ДАИТС през 2005 г., тъкмо беше минал устройствения правилник на Агенцията в Министерски съвет, и един ден Пламен и Стойчо се върнаха от среща със Сергей Станишев с новината, че НДМСО се дава на ДАИТС. Това е била специализирана мрежа в рамките на БТК, която се връща на държавата след приватизацията на телекома. Щата на Агенцията се увеличи около 8 пъти, при това – с доста настоящи и бивши военни. Не очаквах, че констатацията на Михеев толкова бързо и буквално ще се претвори в реалността.
Има една известна мисъл, че разликата между мъжете и момчетата е в техните играчки. В случая, всеки си получи своя играчка, с която да си играе. Сергей Станишев и Азер Меликов – НДМ в Министерски съвет, Пламен Вачков и Стойчо Стойков – НДМСО в ДАИТС. Сергей и Азер развиваха мрежата в Министерски съвет, която трябваше да свърже администрацията в цялата страна, същото твърдяха, че правят и Вачков и Стойков чрез работа по НДМСО. Следвайки законите на Паркинсън, държавните мрежи, вместо да се намалят като брой и обединят, се увеличиха. През 2008 г. разговарях със Стоян Граматиков – директор на дирекция „112” в Министерството на държавната политика при бедствия и аварии, който ми каза, че Емел Етем е изключително недоволна от работата на ДАИТС – въпреки десетките милиони лева, отделени за развитието на НДМСО, Агенцията не беше осигурила национална телекомуникационна свързаност за нуждите на телефон „112”.
В края на 2005 г. отидох на новогодишния коктейл на Агенция за устойчиво развитие „Екорегиони” (АУРЕ). Пламен Вачков беше получил покана, но не можеше да отиде и ме изпрати мен. Коктейлът беше във Военния клуб. На вратата на залата ме посрещна арх. Кристиян Миленов – изпълнителен директор на организацията. Оказа се, че го познавам от комсомолските години – мисля, че по това време той беше деец на Клуба на младия архитект към ЦК на ДКМС и сме се засичали по разни мероприятия. Взех си чаша вино и се запознах с част от останалите присъстващи. Изключително странна публика за коктейл на невинна неправителствена организация, занимаваща се с екологични проекти (както тогава си мислех аз). На другия ден Пламен ме попита как е минало събитето. „Може би греша, но ми се струва, че там само аз не бях полковник”, отговорих му. Той се усмихна и каза: „Това са изключително сериозни хора”.
По подобен начин се почуствах на един коктейл на „Информационно обслужване” АД, когато Петко Сотиров беше събрал на едно място Петко Сертов – тогава съветник по въпросите на националната сигурност на министър-председателя и член на Надзорния съвет на „Информационно обслужване” АД, о.р. генерал Любен Гоцев, о.р. полк. Цвятко Цветков и Димитър Иванов – последният началник на шести отдел на шесто управление на ДС. Аз бях с една служителка на американското посолство, която много се притесни от този състав.
Арх. Кристиян Миленов го видях отново, този път – в ДАИТС, в началото на 2006 г. Малко преди това в ДАИТС започна да идва Митко Александров. От Стойчо Стойков разбрах, че той е служител в Националната служба за сигурност (НСС), който отговаря за Министерски съвет. Един ден видях Александров и арх. Миленов в кабинета на Вачков. И така се започна цялата дейност по „оценка на сеизмичния риск”, за която вече беше подробно разказано в сп.”Тема” и във в-к „Труд”.
„Кадрите решават всичко”, гласеше един комунистически лозунг от близкото минало.
След един мандат като кандидат-член на Бюрото на ЦК на ДКМС, през 1987 г. не бях преизбран – станах отново редови комсомолец. Известно време след това отидох да видя Николай Добрев, лека му пръст, който беше кмет на район „Надежда” в София. Очевидно беше, че този пост не съответства на нивото му, още повече, че беше дошъл след предишната му длъжност като организационен секретар на ЦК на ДКМС. Той ме посрещна приятелски, както винаги, говорихме разни общи неща.
- Ей, Тоше, прецакаха ни – каза по едно време Добрев.
- Нищо – отговорих аз. – Нищо.
След това се замислих малко и го попитах:
- Кольо, кога партията ще престане да наказва тези, които работят за нея?
Той се усмихна и не отговори.
Почти 20 години по-късно, когато отидох при Петко Сертов на 14 февруари 2007 г. след като си бях подал оставката, той каза нещо подобно. Първите му думи, след като влязох в кабинета му, бяха: „Напълно те разбирам. На твое място аз бих постъпил по същия начин. Защо така става – свестните хора си отиват, а другите остават?”.
Скоро препрочетох отново „Алиса в страната на чудесата”. В края на шеста глава, Алиса среща Червения котарак и се опитва да разбере от него накъде да върви:
- Би ли ми казал кой път да хвана оттук?
- Зависи накъде отиваш – отвърна Котарака.
- Все едно накъде... – каза Алиса.
- Тогава е все едно кой път ще вземеш – рече Котарака.
- ... само да стигна някъде – добави Алиса, за да поясни.
- О, сигурно ще стигнеш – рече Котарака, - но трябва да вървиш доста дълго...”.
Накрая, Червеният котарак бавно изчезва и от него остава само усмивката му.
„Наистина, често съм виждала котка без усмивка – помисли Алиса, - но сега видях усмивка без котка! Най-чудното нещо, което съм виждала в живота си!”"