Tosho Nedialkov: ВСЕ НЕ ТАК, РЕБЯТА - сп. "Тема", бр.6/2010 г., стр.38-41

Tosho Nedialkov: ВСЕ НЕ ТАК, РЕБЯТА - сп. "Тема", бр.6/2010 г., стр.38-41: "ВСЕ НЕ ТАК, РЕБЯТА - сп. 'Тема', бр.6/2010 г., стр.38-41

25 февруари 2010 г. в 05:44
През 1996 г., на събиране на Физическия факултет на Университета 'Джордж Уашингтън' разбрах, че един от професорите е ходил до Португалия.
- Професор Парк - попитах го аз, - как е Европа?
- Европа е добре - отговори той. - В Европа хората работят, за да живеят, а ние тук живеем, за да работим.
След 12 години пребиваване в столицата на САЩ стана ясно, че американският начин на живот не е за мен. През октомври 2003 г. се върнах в България. Когато отидох да се видя с моя приятел от ученическите години Светослав Божилов в кабинета му в СИБанк, той, който си беше десен и силно проамерикански настроен още от малък, се опита да ме разубеди в правилността на взетото от мен решение.
- Все пак - каза той, - разликата в заплащането в САЩ и България е огромна.
- Светльо - отговорих му аз, - там, където отиваме, пари не приемат.
Със Светослав Божилов се запознахме през 1979 г. на кръжок в Градската астрономическа обсерватория в София. През 1981 г. спечелихме голямата награда 'Акад. М.В. Келдиш' от Международния ученически конкурс за най-добър проект за космически експеримент 'Малък ИНТЕРКОСМОС' в Москва. Скоро след това имахме възможността да обясним на Тодор Живков същността на нашата разработка (не знам дали разбра нещо, но гледаше с интерес и не зададе нито един въпрос) по време на XI-ия Републикански преглед на ТНТМ, където получихме златна значка. По съвпадение на обстоятелствата, 1982-ра се оказа отчетно-изборна година в Комсомола. Аз направих поредица от изказвания - от училищната конференция, до Конгреса. На самия Конгрес прочетох в книжката с проектосъстава, че съм включен в списъка на новия Централен комитет, а преди да влезем за първия пленум Андрей Бунджулов ми каза в коридора, че съм предложен за кандидат-член на Бюрото на ЦК на ДКМС. Тогава бях на 17 години.
Разказвам всичко това, за да е ясно, че, въпреки дългото ми отсъствие от страната, моите корени бяха все още живи. Само ще спомена, че през периода 1982 - 1987 г., когато бях в Бюрото, секретари на ЦК на ДКМС бяха Николай Добрев, лека му пръст, Андрей Бунджулов, Евгений Узунов, Николай Камов, Красимир Премянов и други.
Дни след като се върнах в България, излъчващ огромен ентусиазъм от промяната и с 'Комунистическия манифест' на английски в куфарчето, отидох при Андрей Бунджулов в офиса му на бул. 'Шипченски проход'. По негово предложение, се включих в дейността на Политическо движение „Социалдемократи” (ПДС) и на Граждански форум „Нова левица” (ГФ „Нова левица”). Оказа се, че доста познати лица от Комсомола са дейци на ПДС: Камов и Бунджулов бяха ръководители на партията; Бойко Радоев, когото познавах от времето, когато беше секретар на ГК на ДКМС в София, беше заместник-председател; Любомир Кючуков, Веселин Вълчев и Димитър Попов „представляваха” международния отдел на ЦК на ДКМС; доц. Огнян Симеонов го помнех като председател на Централната ревизионна комисия на ДКМС. Ивайло Калфин беше секретар по икономическите въпроси на президента и нямаше формална обвързаност с партията, но идваше на различни мероприятия (аз го познавах още като сътрудник на международния отдел на ЦК на ДКМС). На Националната конференция на ПДС през декември 2003 г., когато бях избран за член на Националния съвет (НС) на партията, един от делегатите, седнал до мен, направи следния коментар на предложенията за избор на ръководство: „Тези тук, всичките са с червени книжки, знам ги аз”. „Важното е да няма такива с жълти книжки”, бързо и остроумно му отговори Филип Боков, който седеше на предния ред.
При една от следващите ни срещи, казах на Светльо, че съм отишъл в ПДС при Камов. „Ааа – усмихна се той. - А каза ли му, че тогава заради него останахме в България?”. Усмихнах се и аз. През 1985 г. двамата с Божилов трябваше да отидем в Стокхолм за участие в конгрес на Международната федерация по астронавтика. Николай Камов, като международен секретар на ЦК на ДКМС, ме включи само мен в делегацията и така ни провали плана да избягаме на Запад. Аз съм мислил доста по въпроса и мога да кажа с ръка на сърцето, че съм благодарен за конкретното решение. Но, както казват американците, „това е друга опера”.
Светльо се отнесе положително към моето присъединяване към ПДС. Каза, че БСП изобщо не са се реформирали, а те помагат на Камов. Под „те” имаше предвид Институт „Отворено общество”, където, както ми обясни, той е член на Настоятелството (впоследствие беше сменен от Саша Безуханова). По-късно разбрах, че „Отворено общество” бяха дали за 2004 г. два гранта от по 15 000 щатски долара всеки – единият на Фондация „Институт за икономика и международни отношения” (ИИМО) за „Изготвяне на управленска програма на българската левица за периода 2005 – 2009 г.”, а другият – на Сдружение „Социалдемократически институт” (СДИ) за „Публични дискусии на Граждански форум „Нова левица””. Офисът на ИИМО съвпадаше с този на ПДС, сред основателите и членовете на първия УС на ИИМО са Николай Камов, Ивайло Калфин и Любомир Кючуков. Андрей Бунджулов беше програмен директор на СДИ, чийто офис, всъщност, беше на бул. „Шипченски проход”.
Като човек, току-що завърнал се от САЩ, напълно откъснал се от българската политическа реалност през последните 9 години, за мен беше изключително странна и необяснима невероятната мизерия на левицата. Мизерия във всичките аспекти на това понятие - икономически, организационен и интелектуален. Да, ние сме учили и си спомняме, че с парите на бащата на Енгелс е финансирано написването на редица основополагащи произведения от сина му и от Карл Маркс, но тук определено не ставаше въпрос за такава ситуация. В цял свят „мозъчните тръстове” (think tank) на партиите разполагат с достатъчно ресурси за генерирането на идеи и политики, които са решаващи за тяхното движение напред. През ХХІ-ви век е невъзможно правенето на съвременна политика на ниво без професионални политици и експерти. В края на 2003 г. в България левицата имаше три организации (Институт за социална интеграция (ИСИ) – близък до БСП, ИИМО и СДИ – близки до ПДС), които се издържаха от своята дейност по различни проекти пред „Отворено общество”, Фондация „Фридрих Еберт” и други сходни организации до степен да не умрат от глад и да организират семинари, курсове и дискусии. И това – при наличието, най-вече в БСП, на редица изявени бизнесмени с достатъчно пари (някои от тях впоследствие намериха място в листите и в парламента). Единственото обяснение, което аз имам за тази картина, е, че практически на хората, които дърпаха конците, не им пукаше за политиката – те знаеха, както и се оказа впоследствие, че каквото и да се напише, практическите действия ще бъдат диктувани от интересите на олигарсите.
Както и да е. ГФ „Нова левица” започна през пролетта на 2004 г. серия от дискусии по управленската програма на левицата. До представянето на предизборната платформа на Коалиция за България на 20.05.2005 г., което закри цикъла, бяха проведени над 15 дискусии по основните направления на бъдещото управление. От страна на ПДС, организационната работа по Гражданския форум вършехме основно Андрей Бунджулов, Олег Недялков (банкер, създал „Обединена българска банка”), доц. Андрей Георгиев (тогава хоноруван преподавател по икономика в УНСС), доц. Огнян Симеонов (тогава зам.-декан в УНСС) и аз. Формулирахме темата на всяка дискусия, кой ще открие, кой ще води, основните докладчици и списъка с поканите. Когато имахме готовност с цялостното предложение, отивахме на среща с представителите на БСП, отговарящи за разработването на програмата – Румен Овчаров, Петър Димитров или Ивелин Николов. На тези срещи се правеха промени по хората или формулировките, които бяха неприемливи за тях, добавяха се имена от тяхна страна и се уточняваше окончателно кой кои хора ще кани. Самите дискусии се провеждаха в НДК, най.често – в зала 10. Аз присъствах всеки път с отговорната задача да сменям слайдовете на лаптопа по време на изказванията. Направих и елементарен уеб сайт на Форума, на който качвах материалите. Мизерията стигна дотам, че преди една дискусия Ивелин Николов ми се обади с молба да осигуря и лаптоп, защото този на ИСИ трябвал за някакъв семинар по същото време и няма друг. Аз бях уредил, но накрая Пенчо Хубчев даде лаптопа на бюрото на Фондация „Фридрих Еберт” в София.
Голяма част от модераторите и основните лектори станаха впоследствие министри и заместник-министри в правителството на тройната коалиция. На тези дискусии бяха представени пред широката общественост и новите лица на левицата, както и тези, които бяха известни предимно в партийните среди – Георги Кадиев, Емил Райнов, проф. Радослав Гайдарски, проф. Цекомир Воденичаров и други. Интересно е, че бъдещите съветници на министър-председателя не бяха показани „на светло” тогава.
Много показателен беше подхода при кадровия подбор. БСП поддържаше илюзията, че ПДС има своя партийна квота за водещи и лектори, но истината беше, че решенията се взимаха конкретно за личности. Спомням си, например, как ние предложихме Олег Недялков за водещ на една от дискусиите с икономическа тематика, но Румен Овчаров категорично се противопостави и по негово предложение доц. Огнян Симеонов беше водещ на две дискусии. Тази тенденция получи своя логически завършек при структурирането на новото правителство, когато БСП просто си избра когото си искаше.
Освен с организационната работа по ГФ „Нова левица”, аз бях ангажиран и като председател на Комисията по информационното общество на ПДС. Моето твърдо убеждение беше, че информационното общество следва да бъде най-важният приоритет в предизборната програма на левицата. В крайна сметка, политиката е именно това – умението да се определят приоритети и страната да се насочва в правилната посока. Още от самото начало, Камов ме подкрепяше напълно в тази теза и в цялостната ми работа по тематиката. Аз приемах неговата позиция като естествено политическо и държавническо поведение – не осъзнавах, че моят експертен опит, 12-годишният ми престой в САЩ и политическите ми корени му даваха уникално предимство. Истината беше, че БСП имаше хора за почти всички сфери на управлението. Камов, за да си намери място в едно бъдещо правителство, трябваше да си изработи своя ниша, която да бъде безспорна, предвид неговата трудна история на конфликти с БСП през годините.
През септември 2004 г. отидохме с Любомир Кючуков като представители на ПДС при Румен Овчаров да се разберем за подготовката на предстоящата дискусия по информационното общество. Срещата беше в Народното събрание, в кабинета на Любен Корнезов. На срещата Овчаров представи официално Пламен Вачков като човека, отговарящ от страна на БСП за тази тематика. Това определено беше изненада, защото дотогава БСП твърдеше, че няма подготвен човек в това направление и ще предостави на ПДС работата по материалите. От друга страна, това беше изключително силен ход – Пламен Вачков, като бивш генерален директор на „Микропроцесорни системи” – Правец, имаше неоспорим авторитет като ръководител и специалист в ИКТ сектора.
След срещата, Вачков ме закара донякъде с колата си и по пътя си говорихме. Разказахме си един на друг кой какво е правил от 1989 г. насам. Стана дума за Тома Томов (генерален директор на „Комекс” - фирма в състава на „Микропроцесорни системи”), Илия Павлов, лека му пръст (Вачков беше работил доста време в „Мултигруп”), Иван Миронов (бившия генерален директор на „Балканбанк”) и за други дейци на близкото минало. Извън общите познати, които са му дали възможност да провери кой съм и какво мога, Вачков ми е споделял впоследствие, че ме е избрал, защото на него му трябваше човек, който да разбира от информационни системи – той по образование беше специалист по електроника, след това беше натрупал значителен стаж в телекомуникационни фирми, но нямаше специфични познания в областта на съвременния софтуер.
Скоро след това, Вачков ми изпрати проект на програма, озаглавена „Съобщения и информационни технологии”, писан от негов екип, съставен от дейци на БСП. Материалът беше „морално остарял”. Аз се хванах здраво за работа. Включиха се и други хора от ИКТ-сектора – експерти, собственици и управители на фирми, представители на основните организации в сектора – БАИТ (извън хората на Вачков), БАСКОМ, ИКТ Клъстера, Интернет общество в лицето на своя председател Вени Марковски. През цялото време, моята задача беше да се преборя секторния подход да не е водещ, а да се разбере и изведе в програмата, че информационното общество е хоризонтално явление и поради това изисква глобални промени. Не беше никак лесно. След една голяма експертна дискусия на „Позитано” 20, водена от Румен Овчаров, явно съм изглеждал доста отчаян от тясното трактуване на тематиката, защото той ми каза в коридора: „Тошо, спокойно, БДЖ-то си е БДЖ”. Вдигнах рамене и се засмях.
Дискусията на тема „Информационното общество – стратегия за бъдещето на България” се проведе на 05.11.2004 г. Тя беше открита от Сергей Станишев и Николай Камов. Пламен Вачков, като модератор, седеше в центъра на президиума и преди началото ме запозна със Станишев. „Приятно ми е – каза той. - Много неща съм чувал за Вас”. Не можах да реагирам, защото започна дискусията.
Мерките, които прочетох от името на работната група, и които ние предлагахме да залегнат в програмата, бяха подредени в 3 групи: структурни промени, промени в нормативната уредба и образование и наука. Структурните промени включваха създаване на Министерство на съобщенията и информационните технологии, което „следва да бъде главният координатор на всички проекти в областта на информационното общество в държавата”, с ръководител с ранг на заместник министър-председател и Комисия по проблемите на информационното общество към Народното събрание. Промените в нормативната уредба предвиждаха приемане на нови закони за електронните транзакции, за бизнес инкубаторите и високотехнологичните паркове, за електронното банкиране, както и промени в съществуващи закони с цел създаване на стимули за електронната търговия, развитие на телекомуникациите и на ИКТ сектора. Мерките в частта по образованието и науката включваха цялостен преглед на учебните програми, дейности за компютърно ограмотяване на нацията, осигуряване на достатъчно компютърно оборудване и безплатен достъп до Интернет, както и използване възможностите на европейските програми.
За съжаление, цялото това усилие отиде нахалост. След дискусията, Вачков и дейците на БСП, с които той работеше, започнаха да променят материалите и да пишат програмата на БСП „по свой образ и подобие”. Те взеха това, което ги устройваше, махнаха неща, които не искаха и добавиха трети. Изгуби се най-важното – цялостния замисъл. Светослав Божилов се оказа прав – нищо не се беше променило в социалистическата партия.
В документа „Основни параметри на програмата на БСП за управление на Република България за периода 2005 – 2009 г.”, приет на 09.04.2005 г. от 45-ия Конгрес на БСП, информационното общество и високите технологии са залегнали като първия от петте икономически приоритета. Оттам нататък, обаче, повечето от конкретните мерки на стр. 9 - стр. 11 са останали като пожелания, тъй като двете най-важни структурни мерки отсъстваха – създаването на звено в изпълнителната власт и комисия в Народното събрание, които да гарантират координацията, контрола и законодателното обезпечаване на дейностите по развитието на информационното общество. По стара традиция, БСП разработва програми, в които структурните, финансови и политически мерки нямат нищо общо помежду си. Казано с други думи, политическите цели не са обезпечени с пари и със структури, които да са в съотвествие с тях. Когато аз писах, че трябва един човек в правителството да управлява всички информационни и комуникационни проекти, аз не го писах за конкретен човек, а защото самата дейност по своя характер изисква това.
Ето какво включваше доклада на Сергей Станишев пред 45-ия Конгрес на БСП по нашата тематика: „Можем, другарки и другари, да осъществим тези амбициозни цели и намерения, ако при решаването на всички практически задачи водещ бъде нашият план за развитие на информационното общество в България. А това означава:
- информационно-технологична грамотност на всеки български гражданин;
- осигуряване на свободен достъп до компютризираните мрежи и персонални устройства;
- ускорено въвеждане на единни информационни и комуникационни системи – в държавната и местните администрации, в социалните и бизнес системи.
Навлизането на информационното общество и в сферата на здравеопазването е от първостепенно значение. Интегрираната информационна система на Националната здравноосигурителна каса трябва да бъде изградена максимално бързо. Само по този начин може да бъде гарантиран стриктният контрол върху изразходването на огромния финансов ресурс в системата. Следващ приоритет е въвеждането на електронни здравни карти. В тях ще се отразява всяко посещение при лекар, лечението, здравния статус на пациента и другата необходима информация”.
Както виждате – нито дума за това как ще стане всичко това, кой ще го управлява и с какви пари ще се реализира. За мен беше интересно също защо на интегрираната информационна система на НЗОК беше отделено такова специално място в доклада на председателя на ВС на БСП. В началото на 2006 г. щях да науча на свой гръб какво означава адвоката на фирма, която е пред реалната опасност да изгуби търг за 7 000 000 евро, да е и съветник на министър-председателя.
Междувременно, в края на 2004 г. една вечер ми се обади Вени Марковски и ми предложи Интернет общество да издигне моята кандидатура за депутат от гражданската квота на Коалиция за България. Аз казах, че нямам нищо против, стига да не се объркват плановете на ПДС, тъй като съм член на партията и не искам да взимам от партийната квота. Веднага след това видях Камов на някакъв коктейл и му казах за разговора с Вени, той изрази подкрепа и ми пожела успех. Освен Интернет общество, и други организации написаха писма до Сергей Станишев като председател на ВС на БСП, с които подкрепиха моята кандидатура. Аз не знаех какво става, тъй като никой от БСП не беше говорил с мен. На 21.02.2005 г. Камов ми се обади по телефона с изнервен глас и ми каза, че току-що е бил на „Позитано”, където е говорил със Сергей Станишев, Румен Овчаров и Румен Петков, които са му казали, че му дават 3 избираеми депутатски места – едното за него, второто – за Бойко Радоев и третото – за мен. Той беше бесен, тъй като ПДС официално искаше 6 места и, освен това, моето име не беше сред тези 6. Разбрахме се на другата сутрин да се видим и да поговорим – имаше насрочено заседание на ИС на ПДС, на което аз така или иначе трябваше да присъствам. Неприятно се учудих, че на следващия ден направо започна заседанието на Изпълнителния съвет и Камов разказа цялата ситуация пред останалите колеги, вместо първо да поговори насаме с мен. Аз му припомних, че съм го уведомил още в началото и че за мен позицията на БСП също е изненада, защото винаги е ставало въпрос за гражданска квота и аз не съм очаквал такова нещо. Стана тягостна и безизходна дискусия. След заседанието, безкрайно обиден от отношението към мен, аз си написах оставката от партията и всички постове в нея и я депозирах.
Няколко месеца след това ПДС се разцепи - Бойко Радоев, Александър Александров и доста хора около тях се отделиха от ПДС и образуваха СОЛ – „Социалдемократи за обединена левица”.
Николай Камов не стана министър на информационното общество и заместник министър-председател. В новото правителство нямаше нито такова министерство, нито такъв вицепремиер. Стана депутат, както и Бойко Радоев.
Андрей Бунджулов стана секретар на президента по връзките с гражданското общество.
Ивайло Калфин стана вицепремиер и министър на външните работи, Веселин Вълчев – началник на кабинета му в Министерски съвет, а Любомир Кючуков – заместник-министър. Филип Боков стана началник на кабинета на министър-председателя.
Олег Недялков стана член на УС на БНБ.
Аз не станах депутат. Станах заместник-председател на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения, на която председател стана Пламен Вачков.
Абсолютно закономерно, към днешна дата нищо не е изпълнено от мерките за развитие на информационното общество, приети от 45-ия конгрес на БСП. Тройната коалиция не е виновна за това – нещата започват и свършват в БСП.
През зимата на 1967/68 г. Владимир Висоцки пише песента „Моя цыганская”. Ето последния куплет от нея – в оригинал и без коментар:
„Где-то кони пляшут в такт,
Нехотя и плавно.
Вдоль дороги все не так,
А в конце – подавно.
И ни церковь, ни кабак –
Ничего не свято!
Нет, ребята, все не так!
Все не так, ребята...”"